GunBG.com - Клуб за ценителите на исторически оръжия
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?
юни 24, 2017, 15:12:51

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията


Начало Галерия Помощ Вход Регистрация
GunBG.com
   


   Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.

         Франклин Делано Рузвелт
154619 Публикации в 10744 Теми от 711 Членове
Последен член: Каракала
*
+  GunBG.com - Клуб за ценителите на исторически оръжия
|-+  Справочник
| |-+  Военна история
| | |-+  Руско - турските войни през ХVII - ХX век.
« назад напред »
Страници: [1] Надолу Изпечатай
Автор Тема: Руско - турските войни през ХVII - ХX век.  (Прочетена 277 пъти)
Хаджи
Администратор
Генерал-полковник
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 44235



« -: януари 12, 2008, 13:45:38 »

 1. Първата Руско-турска война била през 1677 - 81 г. След обединяването на Украйна с Русия през 1654 г. започнала изморителна война с полската Реч Посполита за земите по десния бряг на река Днепър, която завършила с Андрусовското примирие през 1677 г. Използвайки борбите за власт във върхушката на казачествата по десния бряг на Днепър, Турция завзела украинските земи по десния бряг, а по Бунчакския договор (1772г.) Реч Посполита отстъпила на Турция Подолия (по левия бряг на Днестър) и други земи.
Когато хетмана (управителя) на Украйна П.Дорошенко се обявил за привърженик на Русия (1676 г.) огромна турска армия се нахвърлила на Украйна. Турците се стремели да завземат Киев и Чигирин (известен от ХVІІI век украински град) - политически център на Украйна. Обединените руско-украински войски разгромили турците и татарите под Бужин. През лятото на 1678 г. турците придвижили към Чигирин 200-хилядна армия. След ожесточени боеве гарнизона напуснал града, но главните руско-украински сили принудили врага да отстъпи към река Буг. На 13 януари 1681 г. Русия сключила с Кримското ханство Бахчисарайския мир, който бил със срок от 20 години и по който Турция трябвало да признае обединението с Русия на Украйна и Киев и руското поданство на запорожките казаци. Подолия и южната част на украинските земи по десния бряг оставали под властта на султана и хетмана. Като продължение на борбите с Турция и нейния васал Кримското ханство били Кримските походи (1687 и 1689 г.) и по-късните Азовски походи (1695 г.) на цар Петър I.

2. Руско-турската война от 1710-13 г. била в следствие от разгрома на шведските войски (съюзници на Турция) в Полтавската битка. След бягството на шведският крал Карл ХII в Турция през 1710 г. в ултимативна форма Русия поискала предаването му. В отговор султана пратил царските пратеници и руския посланик П.Толстой в затвора на Седемкуловия дворец в Истамбул, а на заседание на Дивана (парламента) било решено да се почне война с Русия. През май-юни 1711 г. руската армия под командването на Петър I, в съюз с молдовския господар Кантемир, встъпила в Молдова (Прутския поход), но близо до гр.Яс била обкръжена от превъзхождащите ги турски сили и понесла големи загуби. Петър I успял да сключи Прутското примирие (подписано на 12 юли 1711 г. при река Прут, близо до Яс), според който Русия връщала на Турция Азов, задължавала се да събори крепостта в Таганрог и т.н. Турция пък се задължила да отпрати Карл ХII. С по-слаби действия войната продължила до 1713 г. с подписването на Адрианополския (Одринския) мир, който потвърждавал условията на Прутското примирие, и като цяло бил неизгоден, но необходим  за Русия.

3. Войната от 1735 - 39 г. била водена от Русия в съюз с Австрия за спечелване на излаз на Черно море и прекратяване на набезите на кримските татари. Руските войски под командването на Б.К.Мьоних имали големи успехи в Молдова, завзели Азов, Очаков, Яс и други градове и на два пъти (през 1736 и 1738 г.) Крим. Войната свършила с Белградския договор на 18/29 септември 1739 г., с който Русия си възвърнала Крим, а другите земи били върнати на Турция. С този договор Русия приела да не изгражда черноморски флот.

4. Поредната Руско-турска война през 1768-74 г. била започната от Турция след отказа на Русия да изведе войските си от Полша. Султан Мустафа III, разтревожен от руските действия и поддържан от Франция обявил война на императрица Екатерина II. Русите завзели Крим (1771), където сложили проруски хан, и прегазили Молдова и Влахия. Разгрома на турските войски от войските на П.Румянцев и на турския флот в Чесменския бой заставили Портата да подпише на 21 юли 1774 г. Кючук-кайнарджийския договор. С него Османската империя признала независимостта на Кримското ханство и присъединяването на Азов към Русия, правото на руските търговски кораби да плават в Черно море и да минават през Протоците, руския протекторат над Молдава и Влашко и др.

5. През 1781 г. между Екатерина II и император Йозеф II бил сключен договор, в който се обсъждало и евентуално разпределяне на земите на Османската империя. По този начин съдбата на Османската империя станала важен въпрос за Европейските сили. През 1783 г. Екатерина II напълно анексирала Крим. През 1787 г. Турция отново обявява война с цел възвръщането на Крим и другите територии. Победите на руските войски под командването на А.Суворов, Г.Потьомкин и Н.Репин и на флота на Ф.Ушаков при Керч, Тендра и нос Калиакра довели до сключването на Яския мирен договор от 9 януари 1792 г, който потвърдил присъединяването на Крим и Кубан към Русия и установяването на руско-турската граница по река Днестър.

6. През 1806 г. енергичния султан Селим III свалил управителите русофили в Молдова и Влахия, действие, с което предизвикал Руско - турската война от 1806-12 г. С нея Турция целяла възвръщането на северното черноморие и Кавказ, а също и ограничаване на нарастващото влияние на Русия над Балканите. Руските победи и дипломацията на М.Кутузов довели да подписването на 25 май 1812 г. на Букурещкия договор. Към Русия били присъединени Бесарабия и няколко области от Закавказието. Договорът обезпечил вътрешното самоуправление в Сърбия и покровителството на Русия над християните, поданици на Султана. Букурещкият мир обезпечил безопасността на южните граници в навечерието на настъплението на Наполеон в Русия.

7. Войната между Русия и Турция през 1828-29 г. била следствие от кризата в Османската империя, предизвикана от Гръцката революция от 1821-29 г. Руските войски завзели Карс и Ерзурум в Закавказието, разгромили турските войски в България и достигнали до Цариград. Войната свършила с подписването на Одринския договор на 14 септември 1829 г. С него към Русия било присъединено устието на Дунав и много крепости по източния бряг на Черно море. Турция признала присъединяването към Русия на Грузия и автономията на Молдова, Влахия, Сърбия и Гърция.

8. Към Руско-турските войни може да се отнесе и Кримската война от 1853-56 г. Първоначално това било война за господство в Близкия изток.
Войната започва с настъпление на руските войски в Молдова и Влашко. На 18/30 ноември 1853 руската ескадра на адмирал П.Нахимов унищожила турския флот на Осман паша при Синоп, на северното крайбрежие на Турция. Това било последното сражение на ветроходния флот. От февруари 1854 г. на страната на Турция във войната се включват и Великобритания и Франция (а от 1855 г. и Сардиния). Съюзниците навлизат в Крим, а по-късно през годината обсаждат Севастопол в продължение на 349 дни (от 13 септември 1854 до 27 август 1855 г.). Независимо от героичната отбрана на адмиралите Корнилов и Нахимов, след съвместна атака на съюзническите войски на 27 август руснаците били принудени да изоставят южната част на града и да се оттеглят на север. Все пак те имали победи в Мала Азия: на 16 ноември била завзета усилената от англичаните и непристъпна крепост Карс, заедно с многобройния им гарнизон. Този успех дал възможност на Русия да покаже готовност за мир.
На 18 март 1856 г. в Париж се събрали представители на седем държави (Русия, Франция, Англия, Австрия, Прусия, Сардиния и Турция) и бил сключен мирен договор. Главните условия по договора били: всички търговски кораби могат да плават в Черно море и Дунав; влизането в Черно море и Проливите за военни кораби е забранено, с изключение на спомагателните кораби, обезпечаващи свободното плаване в Дунав; по взаимно съгласие Русия и Турция имат еднакъв брой кораби в Черно море; християните в Османската империя придобиват равни на мюсюлманите права; дунавските княжества попадат под протекцията на Европа и др. Макар и неизгоден за Русия, този мир все пак бил достоен, имайки предвид силните противници. Всъщност, ограничението за военноморските сили било отменено от император Александър II през октомври 1870 г.

9. Последната война между Русия и Турция от 1877 - 78 г. била предизвикана от подема на национално-освободителните движения на Балканите и изострянето на международните отношения. Най-тежките бойни действия били превземането на Плевен, зимния преход през Стара планина и сражението на връх Шипка. След завземането на Пловдив и по-късно Одрин бил подписан предварителния Сан-Стефански мирен договор. По него България, Босна и Херцеговина получили автономия, а Сърбия, Черна гора и Румъния - независимост. Към Русия били присъединени Южна Бесарабия и крепостите Ардаган, Карс, Батуми и Баязет. Условията на договора били преразгледани на Берлинския конгрес през 1878 г., свикан по инициатива на Великобритания и Австро-Унгария, които се възпротивили на засилващото се влияние на Русия над Балканите. Освен тях и Русия участнички били и Германия, Франция, Италия и Турция. Оказало се в изолация руското правителство склонило на отстъпки. На конгреса бил подписан Берлинския договор, който потвърдил независимостта на Черна гора, Сърбия и Румъния. Северна България получила автономност, а Южна България (Източна Румелия) получила административна автономност, но под властта на султана. Към Русия било присъединено устието на Дунав, Австро-Унгария окупирала Босна и Херцеговина.

10. През Първата световна война Русия и Турция се сблъскват още веднъж. Този път Русия е на страната на традиционните съюзници на Турция Великобритания и Франция, докато, обратно, съюзници на Турция са Австрия и България. С двустранен междудържавен договор през 1921 г. на правителството на Ататюрк са върнати областите на Карс и Ардухан, получени от Русия през 1878 г.

Активен

"...който не познава миналото,не разбира смисъла на настоящето и целите на бъдещето " Горки
Хаджи
Администратор
Генерал-полковник
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 44235



« Отговор #1 -: януари 12, 2008, 14:46:31 »

Ето основата :
|Руско-турски войни|


17 век •

Руско-турска война (1676-1681) • Руско-турска война (1686-1700)


18 век •

Руско-турска война (1710-1713) •
Руско-турска война (1735-1739) •
Руско-турска война (1768-1774) •
Руско-турска война (1787-1792)


19 век •

Руско-турска война (1806-1812) •
Руско-турска война (1828-1829) •
Кримска война (1853-1856) •
Руско-турска война (1877-1878)


20 век •

Първа световна война (1914-1917)

Ако има желаещи  може да разширим темата
Активен

"...който не познава миналото,не разбира смисъла на настоящето и целите на бъдещето " Горки
Хаджи
Администратор
Генерал-полковник
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 44235



« Отговор #2 -: януари 31, 2008, 12:45:30 »

Хронология на Руско-Турската Освободителна война 1877 - 1878г

24 април 1877 г.
Император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на Руско-турската освободителна война.

9 май 1877 г.
Главнокомандващият на Дунавската армия великият княз Николай Николаевич издава заповед за привличане на българи като помощен персонал към руската армия.

18 май 1877 г.
С тържествена церемония, организирана в Плоещ, на Българското опълчение е връчено Самарското знаме.

22 юни 1877 г.
Части на Долнодунавския отряд под командването на ген. Аполон Цимерман извършва десант при Галац и започва да настъпва в района на Северна Добруджа.

24 юни 1877 г.
Руската артилерия предприема системен обстрел на Русе и Тутракан.

27 юни 1877 г.
Под командването на ген. Михаил Драгомиров 14. пехотна дивизия осъществява успешен десант в района на Свищов.

28 юни 1877 г.
В района на Свищов завършва прехвърлянето на VIII корпус, командван от ген. Феодор Радецки.

7 юли 1877 г.
Конни части на Предния отряд предприемат разузнаване към Търново, което предизвиква паническо отстъпление от страна на противника. Възползвайки се от ситуацията, ген. Гурко разпорежда разузнаването да премине в настъпление и около 17 ч гр. Търново е освободен.

16 юли 1877 г.
В Свищов е създадено временно гражданско управление. За губернатор е назначен Найден Геров (руски поданик), а за вицегубернатор – Марко Балабанов.

20 юли 1877 г.
Първа атака срещу Плевен. Руските части са отблъснати. Долнодунавският отряд достига линията Черна вода–Кюстенджа, Добруджа.

29 юли 1877 г.
Генерал Й. Гурко изтегля основните си части от Стара Загора и Казанлък към Нова Загора. В същото време 40-хиляден турски отряд, командван от Сюлейман паша, се насочва към Стара Загора. Целта на турския щаб е Сюлейман паша да се прехвърли в Северна България и координирано с Плевенския отряд на Осман паша да предприеме контранастъпление срещу руските войски.

31 юли 1877 г.
Сюлейман паша предприема настъпление срещу Стара Загора. След тежки отбранителни боеве, в които участва и Българското опълчение, градът е превзет и опожарен от турците.

31 юли 1877 г.
Руското командване сформира Южен отряд начело с ген. Феодор Радецки. Задачата на отряда е да отбранява старопланинските проходи.

4 август 1877 г.
Турски части влизат в Нова Загора.

9 август 1877 г.
Руското правителство отправя официално предложение към княз Карол (1866-1881) за включване на румънските части в състава на Дунавската армия.

11 август 1877 г.
Сюлейман паша насочва главните сили на своята армия към Шипченския проход.

21 август 1877 г.
Започват боевете за вр. Шипка. Командваната от Шакир паша колона достига до Орлово гнездо. До вечерта са предприети осем последователни атаки, отбити от българските опълченци.

22 август 1877 г.
Сюлейман паша решава да прегрупира своите войски, като премине в тила на шипченските защитници и прекъсне пътя за Габрово. Руското командване организира прехвърляне на подкрепления за Шипченския отряд.

23 август 1877 г.
Решителни боеве за вр. Шипка. Пристигат първите руски подкрепления, командвани от ген. Ф. Радецки.

24 август 1877 г.
Частите на Сюлейман паша предприемат нови атаки към позициите на опълченците, но са отбити.

25 август 1877 г.
Руските части осъществяват настъпателни действия в района на вр. Шипка. Българските опълченски дружини са изведени за възстановяване към Габрово, като единствено 4. дружина остава на позициите си по настояване на самите опълченци.

26 август 1877 г.
Драматичните боеве за вр. Шипка приключват с успех за защитниците на върха. Сюлейман паша е принуден временно да преустанови опитите си за преминаване през Шипченския проход.

2 септември 1877 г.
Военният съвет, свикан от Главната квартира на руската армия в с. Пордим, Плевенско, приема плана за Третата атака на Плевен. В с. Пордим пристига и румънският княз Карол.

3 септември 1877 г.
Румънският княз Карол е назначен за главнокомандващ на руско-румънските части при Плевен.

7 септември 1877 г.
Със засилена артилерийска подготовка започва първият етап на Третата атака на Плевен.

8 септември 1877 г.
Артилерийският обстрел на Плевен продължава. Авангардът на ген. Михаил Скобелев овладява втория гребен на Зелените хълмове, но поради отлагане на втория етап на атаката е принуден да се изтегли на първия гребен.

11 септември 1877 г.
На именния ден на император Александър II, около 15 ч започва вторият етап на Третата атака на Плевен - непосредствения щурм на града.

12 септември 1877 г.
След упорити сражения командваните от ген. М. Скобелев части овладяват два от турските редути, но вечерта са принудени да се оттеглят към втория гребен на Зелените хълмове. Третата атака срещу Плевен завършва без успех. Руските загуби възлизат на 12 814, а румънските - на 3000 души.

23 септември 1877 г.
В Плевен пристига подкрепление (10 000 души, боеприпаси и хранителни продукти) за гарнизона на Осман паша.

27 септември 1877 г.
В щаба на руската армия пристига ген. Едуард Тотлебен, който е определен да поеме ръководството на военните действия край Плевен.

9 октомври 1877 г.
В Плевен пристига ново подкрепление начело с Шефкет паша (16 000 души, боеприпаси и храни).

7 ноември 1877 г.
Император Александър II одобрява плана за настъпление на Западния отряд към Орхание (Ботевград) и София.

9 ноември 1877 г.
Руски части под командването на ген.-майор Леонов освобождават Враца.

22 ноември 1877 г.
Начало на бойните действия на Западния отряд при с. Правец и Етрополе.

23 ноември 1877 г.
Западният отряд разбива турската отбрана при с. Правец и принуждава противника да отстъпи към Орхание (Ботевград).

30 ноември 1877 г.
Под ръководството на Осман паша, военният съвет на Плевенския гарнизон решава да предприеме опит за разкъсване на блокадата на града.

9 декември 1877 г.
Император Александър II одобрява проект за сключване на мир с Високата порта.

10 декември 1877 г.
Рано сутринта части на Плевенския гарнизон предприемат опит да преминат през р. Вит (в района между селата Долни Дъбник и Долна Митрополия). С помощта на навреме пристигнали подкрепления турските части са отблъснати и около 14 ч Осман паша приема предложената му безусловна капитулация. С падането на Плевен настъпва прелом в хода на войната.

12 декември 1877 г.
Високата порта се обръща към великите сили с молба за посредничество за сключване на мир.

13 декември 1877 г.
Сръбският княз Милан IV (1868-1889) подписва в Белград прокламация за влизането на Сърбия във войната срещу Турция.

13 декември 1877 г.
Британският външен министър лорд Дерби връчва на руския посланик в Лондон граф П. Шувалов меморандум, с който английското правителство се обявява против евентуалните промени в статуквото на Цариград, Босфора и Проливите.

25 декември 1877 г.
Започва преминаването на Западния отряд през Стара планина.

26 декември 1877 г.
Снежни виелици затрупват руските части при вр. Шипка.

2 януари 1878 г.
Командваните от ген. Отон Раух руски части достигат около 11 ч до с. Горни Богров. След кратка почивка преминават р. Искър и водят ожесточени сражения за моста при с. Враждебна. Привечер противникът подпалва моста и се изтегля към София.

3 януари 1878 г.
Осман Нури паша започва да се изтегля от София. Опитът да се подпали градът е осуетен с помощта на чуждестранните консули.

4 януари 1878 г.
Около 14 ч в София влизат първите руски части. В катедралната църква “Св. Неделя” е отслужен тържествен молебен в присъствието на ген. Гурко.

7 януари 1878 г.
Части на Южния отряд освобождават с. Мъглиж и настъпват по долината на р. Тунджа.

8 януари 1878 г.
Турският военен министър Реуф паша уведомява с телеграма главнокомандващия руската армия великия княз Николай Николаевич, че Високата порта упълномощава Мехмед Али паша да започне преговори за подписване на примирие.

8 януари 1878 г.
В писмо до Александър II австроунгарският император Франц Йосиф се обявява срещу създаването на "Голяма България".

9 януари 1878 г.
Продължават сраженията при с. Шейново. Вейсел паша прегрупира силите си и се опитва да нанесе удар върху лявата колона на Южния отряд. Около 15 ч Вейсел паша решава да капитулира.

10 януари 1878 г.
Освободени са Копривщица и Клисура.

11 януари 1878 г.
Руски части, командвани от ген. Павел Шувалов, достигат околностите на Пазарджик.

11 януари 1878 г.
Освободен е Самоков.

14 януари 1878 г.
Български чети водят сражение за освобождаването на Кюстендил.

15 януари 1878 г.
Английското правителство е уведомено, че Русия няма да завладява Проливите. Решението на кабинета на Дизраели да се изпрати флот в Босфора е отменено.

15 януари 1878 г.
Вечерта малък руски отряд под командването на кап. Бураго влиза в Пловдив. Противникът отстъпва към Асеновград.

17 януари 1878 г.
Турските войски се изтеглят от Одрин. Управлението на града е поето от временен комитет.

18 януари 1878 г.
Долнодунавският отряд предприема настъпление в района на Южна Добруджа.

20 януари 1878 г.
Части от отряда на ген. Александър Струков влизат в Одрин.

22 януари 1878 г.
В Свищов, Търново и Габрово са открити първите български пощенски станции.

23 януари 1878 г.
Руски части и български чети под командването на Ильо войвода и Симо Соколов влизат в Кюстендил.

23 януари 1878 г.
Правителството на Дизраели издава заповед за навлизане на английския флот в Проливите.

24 януари 1878 г.
Александър II одобрява предложението на великия княз Николай Николаевич за предприемане на настъпление към Цариград. С участието на императора е проведено и заседание, на което е обсъден предственият от ген. Николай Игнатиев проект за предварителен мирен договор с Високата порта. След заседанието ген. Игнатиев тръгва от Петербург за щаба на Действащата армия.

24 януари 1878 г.
Късно вечерта отрядът на ген. Александър Струков разгромява противника при Люлебургаз.

30 януари 1878 г.
Около 12 ч пълномощниците на Високата порта уведомяват главнокомандващия велик княз Николай Николаевич за безусловното приемане на предварителните условия на примирието.

30 януари 1878 г.
Отряд български опълченци освобождават Котел.

31 януари 1878 г.
Руски и турски пълномощници подписват в Одрин примирие (“Основания на мира”). Според предварителните договорки бъдещата българска държава ще обхваща територии “не по-малки” от територията на двете автономни български области, определени на Цариградската конференция (дек.1876-ян.1877). До всички подразделения е изпратена заповед за прекратяване на бойните действия.

31 януари 1878 г.
Сръбски части влизат във Враня.

1 февруари 1878 г.
Четите на Панайот Хитов и Жельо войвода водят бой край с. Садово, Сливенско, с башибозушки групи.

4 февруари 1878 г.
Правителството на Австро-Унгария предлага на другите европейски сили да се организира международна конференция за изработване на мирния договор между Русия и Турция във Виена.

6 февруари 1878 г.
Руски отряд под командването на ген. Лермонтов освобождава Бургас.

8 февруари 1878 г.
Ген. Николай Игнатиев пристига в Одрин, за да ръководи руската делегация в преговорите с Високата порта.

10 февруари 1878 г.
Император Александър II изпраща телеграма на главнокомандващия велик княз Николай Николаевич, с която заповядва руски войски да влязат в Цариград, в случай че английски войници бъдат стоварени в турската столица.

12 февруари 1878 г.
Турският пълномощник за водене на мирните преговори Сафет паша пристига в Одрин.

13 февруари 1878 г.
Начало на преговорите за сключване на мирен договор между Русия и Турция.

16 февруари 1878 г.
Ген. Николай Игнатиев определя 12/24 февруари като крайна дата за подписване на мирния договор от пълномощниците на Високата порта.

17 февруари 1878 г.
Свиканото от главнокомандващия руската армия съвещание приема предложението на ген. Н. Игнатиев руските войски да завземат Сан Стефано, но да не влизат в Цариград.

19 февруари 1878 г.
Ото фон Бисмарк произнася реч пред Райхстага, в която заявява желанието си да бъде посредник при организирането на предстоящия европейски конгрес.

20 февруари 1878 г.
Сафет паша оттегля съгласието си относно постигнатата вече договореност за България, Черна гора и Кавказ.

22 февруари 1878 г.
Високата порта дава съгласие за влизане на руски войски в Сан Стефано.

24 февруари 1878 г.
Щабът на руската армия пристига в Сан Стефано. Главнокомандващият велик княз Николай Николаевич е посрещнат от военния министър Реуф паша. Установена е нова демаркационна линия между руската и турската армия.

24 февруари 1878 г.
Румънски отряди заемат Видин и Белоградчик.

28 февруари 1878 г.
Турските представители прекъсват преговорите в Сан Стефано. Руското правителство дава съгласие за свикване на европейски конгрес в Берлин.

1 март 1878 г.
В Сан Стефано започва демонстративна акция за навлизане на руски части в Цариград. Пълномощниците на Високата порта подновяват преговорите и акцията е прекратена.

март, 1878 г.
Временното руско управление въвежда разрешителни билети за заселване на българи в напуснатите мюсюлмански къщи и за обработване на изоставените ниви.

2 март 1878 г.
Във Виена е постигнато споразумение между Русия и Австро-Унгария относно условията на мирния договор.

3 март 1878 г.
Представителите на Русия и Турция подписват около 17 ч в Сан Стефано прелиминарен мирен договор. Според договора се създава автономно, трибутарно българско княжество с християнско правителство и народна милиция. Окончателните граници на Княжеството трябвало да се определят от смесена руско-турска комисия, но предварително се уточнява, че територията на България ще обхваща земите от р. Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казите Враня и Куманово, по Кораб планина до Черни Дрин, откъдето границата се спуска на юг, включвайки Качаник, Тетово, Гостивар, Галичник, Дебър, Струга, Охрид, Охридското езеро, Корча, достигайки до пл. Грамос, след което върви на изток до устието на р. Вардар и оттам до Орфанския залив, като Костур и Воден остават в България, а Солун и Халкидическия п-в - в Турция. Оттук границата минава по брега на Егейско море до Булугьол, като Кавала остава в България, след което извива на север до Родопите и на изток до Мидия и Черно море, като Ксанти, Смолян, Кърджали, Лозенград, Люлебургаз и Малко Търново остават в България, а Одрин – в Турция. Северна Добруджа е предоставена на Румъния. Сърбия, Румъния и Черна гора получават независимост и съответните териториални придобивки.

 
Активен

"...който не познава миналото,не разбира смисъла на настоящето и целите на бъдещето " Горки
Хаджи
Администратор
Генерал-полковник
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 44235



« Отговор #3 -: февруари 22, 2008, 01:17:21 »

Карта на Руско - турската война 1877 - 1878г
Активен

"...който не познава миналото,не разбира смисъла на настоящето и целите на бъдещето " Горки
Хаджи
Администратор
Генерал-полковник
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 44235



« Отговор #4 -: юни 19, 2017, 08:55:48 »

19 юни 1829 г. – Руско-турската война (1828 – 1829): Руските войски завладяват Силистра.

Руско-турската война (1828-1829 г.) е предизвикана от изострянето на Източния въпрос заради поддръжката от страна на Русия на национално-освободителното движение в Гърция. Наричана е още Войната на Адрианополския мир.

Войната е обявена през декември 1827 г. от турския султан, който отменя всички предишни руско-турски договори и провъзгласява свещена война против Русия.

Войната се води на два фронта - Балкански и Кавказки.

Военни действия

Военните действия започнали през април 1828 г. с Втора руска армия в състав от около 95 000 души форсирала Дунав, преминала Добруджа обсажда Шумен, Варна и Силистра. армията е командвана от генерал княз Пьотър Витгенщайн.

На 25 април 1828 г. руският 6-и пехотнен корпус навлиза в Молдовското и Влашкото княжества. На 27 май сутринта в присъствието на императора започва форсирането на Дунав при Исакча, операцията е успешна и на 30 май крепостта Исакча пада. Руският авангард напредва в Добруджа под командването на ген. Фьодор Ридигер и на 6 юни обсажда и Кюстенджа, също на 6 юни пада Мачин, а всички останали важни крепости в Северна Дабруджа са вече обсадени. На 26 юни е зает Добрич. В края на май /по нов стил началото на юни/ 1828 година, войските форсират предните укрепления на непревземаемата Шуменска крепост, но крепоста не пада. На 29 септември 1828г. руските войски командвани от губернатора на Бесарабия ген. княз Михаил Воронцов превземат Варна, с това фактически приключва активната кампания през тази година.

През февруари 1829 командващият се оттегля поради влошено здраве и начело на армията е назначен действеният генерал също от немски произход Иван Дибич-Забалкански. През 1829 г. започва второто настъпление на руската армия на Балканския полуостров. На 16 февруари от руския флот с помощта и на местното население е превзет Созопол. Най-големите сражения и решителната битка край Шумен стават на 30 май 1829 при село Кюлевча[1]. И досега, битката наречена Кулевчанское сражение, се изучава в руските учебници по военна история. В продължение на няколко дни, 80 хилядната войска на главния везир Решид паша идваща откъм Провадия е разбита. В генералното сражение загиват около 2100 руски войници и офицери и два пъти повече османски военни. Решид паша се оттегля и се затваря в Шуменската крепост. При сражението той губи няколкостотин оръдия, целия си обоз и няколко военни знамена. Турските сили в крепостта наброяват около 125 000 души. На 18 юни е превзета Силистра, армията е преведена бързо и незабелязано през Стара планина през Айтоския и Върбишкия проход и окупира Тракия: превзети са Месемврия и Анхиало на 11 юли (стар стил), и важния залив на Бургас, на 13 юли е зает Айтос, на 14 юли Карнобат, а на 30 юли генерал Дибич атакувал съсредоточения в Сливен 20 хиляден турски корпус, разбива го след  решителното сражение при Балдаморския мост и заема града като прекъсва връзката на Шумен с Адрианопол.  Преведена отново бързо и незабелязано през Сакар планина през прохода Малък Дервент руската армия на 7 август съвършено неочаквано се явява пред Одрин. На другия ден (нов стил 20 август 1829) крепостта капитулира и руските части влизат в Одрин. За първи път градът е превзет от руската армия. Това предизвиква паника в столицата на Османската империя и след показния рейд на руския авангард до Чорлу застрашил директно Цариград подтиква султана към търсене на възможности за подписване на примирие с Русия.

На кавказкия фронт Русия има големи успехи — Кавказкият корпус успява да превземе турските крепости Карс, Анапа, Поти и др.

В отговор на напредването на 40 000 арнаутски опълченски корпус, воден от пашата на Шкодра Мустафа Бушати през София и Пловдив до Димотика, в началото на септември русите форсират Дунава и заемат Оряхово, Габрово, Орхание (Ботевград) и на 15 септември войските на генерал барон Фьодор Гейсмар влизат в София. Тъй като вече е сключен мирният договор в Одрин на 30 септември те са оттеглят във Враца, а на 1 ноември русите напускат и Одрин.
Войната и българите

В началото на 1828 г. капитан Георги Мамарчев, българин на служба в руската армия, формира отряд достигнал 1000 доброволци, който е зачислен към руската армия. Под командването на кап. Мамарчев отрядът изиграва решителната роля за превземането на Силистренската крепост през 1829 г. За тази изключителна храброст той бил награден с ордена "Св. Ана" и скъпоценна сабя лично от император Николай I.[2][3] Впоследствие е формиран Българският доброволчески корпус на полк. Иван Липранди, в който се влива отрядът на Мамарчев и други български части, а трети действат директно с руския флот и армия или самостоятелно, избухват и въстанието в Тракия и Знеполското въстание.

Войната от 1828-1829 година се отразява изключително тежко на мирното население в Източна България. Още в нейното начало османското правителство решава да изсели голяма част от населението, християнско и мюсюлманско, на Добруджа и Делиормана в Тракия, за да затрудни руското настъпление. Изселването се осъществява от армията и наскоро преселени в региона татари с масови насилия и избиване на добитък, някои села са изгорени до основи. Изселването, реквизициите и масовата мобилизация на цивилно население за обслужване на армията предизвикват икономическа катастрофа в цяла Източна България. Към това се добавя и епидемия от чума, която по някои оценки унищожава 1/3 от населението на източна Тракия.[4]

Българи от Добруджа и Тракийската област започват масово да участват във войната на страната на руснаците. През 1829 г. кап. Георги Мамарчев начело на българския доброволчески отряд достига Сливен. В този момент българите в Тракия се вдигат на въстание - останало в историята като Въстание в Тракия 1829 г. Сливен е освободен след атака на подпомогнатата от българите руска армия. Превземането на Сливен е последвано от продължителни масови кланета над мюсюлманското население и оскверняване на джамии, в които участват както български и руски войници, така и тълпи от местни жители.[5] Така в 1829 г. с наближаването на руските войски българите в Странджанско-Сакарският край и Сливенско въстават и отхвърлят турската власт в Източна Тракия. Дружините им участват заедно с руснаците в щурма на редутите при овладяването на Созопол. Руският гарнизон на Созопол раздава нови пушки, изпратени от Одеса на въстаналите българи[6].

Военните действия и тежкото икономическо положение предизвикват вълна от български бежанци, които се насочват главно към Северна Добруджа и Влашко. По-късно част от тях продължават към руска територия - Бесарабия и други части на Новорусия - но поне първоначално мнозинството бежанци се надяват да се върнат по родните си места след края на войната. Броят на бежанците по време на самата война се оценява на поне 4-5 хиляди души в централните части на Влашко и 2-3 хиляди души в Новорусия.[7]
Одрински договор и българите

     Основна статия: Одрински мирен договор (1829)

Войната завършва с Одринския мирен договор, подписан на 14 септември 1829 г. Войната е успешна за Русия и тя получава териториални придобивки в делтата на Дунав и в Кавказ (Ахалцихе, черноморското крайбрежие от устието на Кубан до пристанището Свети Николай, северно от Батуми).

В същото време според тогавашни дипломати руските претенции към османците са скромни, като руското правителство смята, че е в негов интерес да запази османското присъствие на Балканите.[8]

След сключването на договора, капитан Георги Мамарчев оглавява опита за вдигне на въстание в Сливенска, Котелска и Търновска област. Но тогава руското командване му противодейства. Мамарчев е арестуван, за да не предизвика международни усложнения. По този повод се приписват на генерал Дибич известните думи: „Важно дело, бедни българи! Но седете си мирни във ваше отечество! До ще време и за вас! Сега се говори за Влашко, Богданско и Сърбия… Не бойте се. Сега веки ще да се издаде ферман за амнистия. Българи! Стоете си мирни, че ше обърна топове да ви избия аз!…“

Веднага след сключването на договора руснаците разформироват и обезоръжават българските доброволци в своята армия, които са обвинени в неподчинение, кражби и дезертьорство. На руските военни и цивилни на Балканите е наредено да избягват всякакви контакти с местното население, които са смятани за „източник на сериозни затруднение в политическо отношение“. Окуражени от руската политика, турците започват погроми над християните на много места в източна Тракия.[9]

Руските окупационни власти полагат усилия да ограничат започналата нова изселническа вълна, тъй като смятат присъствието на християнско население по пътя към Константинопол за стратегическо преимущество на Русия в дългосрочен план. Същевременно между българите в региона, които искат да се изселят, и тези, които предпочитат да останат, възниква остър конфликт, който на места преминава в жестоки убийства и саморазправи.[10]

След повторното преминаване на генерал Дибич, наречен Забалкански, десетки села в Североизточна България тръгват след войската и заселват Буджашките степи и района около Одеса.

Използвайки като основание многобройните бежанци, Васил Ненович, Михаил Кефалов, Иван Селимински и др. лансират идеята за българска автономна област в Добруджа, която също не намира подкрепа от страна на Русия.

Българските селища в Новорусия и Бесарабия в голяма част и досега носят българските си имена/Камчик, Кулевча и т.н./ и от около 30 години поддържат интензивни приятелски връзки със селищата,откъдето са емигрирали предците им.

Източници

Г.Джумалиев "Шумен и Шуменската крепост",София 1934 г.,
Георги Мамарчев, НаследствоБГ
Капитан Мамарчев - първият български кмет
Дойнов 2005, с. 84-87.
Дойнов 2005, с. 86.
"Културно-историческо наследство на Странджа-Сакар", стр. 78, съставител на сборника Валерия Фол, София 1987
Дойнов 2005, с. 87-92.
Дойнов 2005, с. 92.
Дойнов 2005, с. 92-93.
Дойнов 2005, с. 94-97.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D1%82%D1%83%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0_(1828_%E2%80%93_1829)
Активен

"...който не познава миналото,не разбира смисъла на настоящето и целите на бъдещето " Горки
Страници: [1] Нагоре Изпечатай 
« назад напред »
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Автоключар Варна Мебели Вега Екоериа Powered by SMF 1.1.21 | SMF © 2006-2011, Simple Machines Уеб дизайн: Дриада